Февруари. Те прииждат към площадите: отчаяни, гневни, яростни, бесни, зли, гладни, бедни, навъсени, изоставени, грабени, унижавани, мачкани, смачкани, безгласни, безвластни, мизерни, без капка надежда, без утре и днес, потресени, погнусени, презрени. Те извират из февруарския студ, от своите ледени обиталища – “без рози/ и песни/ без музика и барабани/ без кларинети, тимпани, латерни, /флигорни, тромбони, тръби”. Безпиарни и безпарични, безработни и безпрограмни, непрограмирани и негримирани. “Не гении/ таланти/ протестанти/ оратори/ агитатори/ фабриканти/ въздухоплаватели/ педанти/ писатели/ генерали/ съдържатели на локали/ музиканти/ и черносотници”.
А отчаянието на един народ, “затъпен/ унижен/ по-нищ и от просяк,/ останал/ без мозък/ без нерви”. Прииждат.
“Не за поредната променада по заледените улици, а да вдигат грамади от гняв, и да превръщат себе си в клади.
Купчина камъни и пепел остана след тях.”
Юни
Те не се притесняват за тока и хляба. Не им пука за парното, детските, пенсиите. Те имат своята прекрасна работа и европейски заплати, те са сигурни и осигурени, лъскави и блестящи, с фамозни CV-та, с оня преуспял курикулум вите, наченат някога в тоталитарните коридори на властта.
Те извират в юнската жега из своите офиси, бюра, дирекции, фондации, агенции и администрации, прииждат към площада с музика и барабани, с кларинети, тимпани, латерни, флигорни, тромбони, тръби, тъпани и вувузели, с ролери, скейтбордове, колела, кучета, бебета. Все гении, таланти, оратори, оператори, агитатори, фабриканти, писатели, тук-таме генерали, поети, съдържатели на локали, музиканти, програмисти, артисти и всякакви пиар специалисти.
Те идват за своя пореден купон, за своята весела променада из софийските улици – едно празнично шествие с дечица на рамо (да свалят комуняги от малки), една разходчица на любимото куче, малко рисунки по асфалта, после – мощно свиркане, после химна, малко хорца, малко ръченици, тук прехвръкне камъче, там пльокне яйчице, ето, слънцето се претъркулнало, станало хладно, сенчесто, време приятно за един тегел по стъргалото на протеста – състудент ще срещнеш, с приятели ще побъбриш, срещу червените боклуци ще повикаш, ей тъй, да ти се отпусне душата…
Медиите преливат от умиление, задавят се от възторг, сини динозаври хлипат от щастие в крупен план, репортерките са тъй вдъхновени, сякаш отново са пипнали Борисов по бицепса…
“Февруари не е юни”, каза една млада дама, “случайно” поканена в телевизора. “Защото, каза дамата (доскорошна пиарка на служебното правителство), това е протест на нормалността, на младите, красивите, истинските, интелигентните, вдъхновените”. От което следва, че ония, февруарците, са невежествени смотаняци, тълпа ненормалници, кухавелници, грозни, отвратителни и даже фалшиви.
Така беше начертана една демаркационна линия между юни и февруари, между ситите и гладните, преуспелите и премазаните, между елит и простолюдие. Нарцистично и високомерно.
Те са успешни, другите са лузъри.
Те са добрият материал, другите са лошият мат`рял. (Какво единодушие с Борисов!)
Добрите са 10 000. Останалите до 7 272 041 (според последното преброяване) са кофти направа, не стават.
Те презират всеки, който не може да си плати тока и парното, който от безизходица се самозапалва, самообесва, самоосъжда, който блъска от сутрин до вечер, който не може да купи на детето обувки, нито учебници, нито лекарства за майка си.
Те не знаят какво е това. Не разбират. Не искат да разбират. Няма да разберат.
Те не искат да бъдат като ония “селяци/ работници/ груби простаци/ безимотни/ неграмотни/ профани/ хулигани/ глигани/- скот като скот:/ хиляди/ маса/ народ”.
Те са млади, умни, красиви, образовани, интелигентни, вдъхновени, лъчезарни, усмихнати, мили, културни, артистични, симпатични. И сити.
Другите, някакви жалки 7 272 041, са тъпи, прости, спихнати, сдухани, безграмотни, некултурни, уродливи, дрипави, отблъскващи, ограничени, заблудени, досадни, нецивилизовани, жалки и мрачни. “Да мрат! Дори им е малко!”, казваха преди време “експертите на прехода” за тия неандерталци, които си заслужават “да пукнат малко по малко”. Защото – “Така им се пада на тия тъпаци!”. И ги пращаха в Сибир – “за да има мир”. И сега ги пращат на същото място със същата цел.
Те са черешката на цивилизацията, те са “друго поколение човешки същества”, по-висши някак, за разлика от ония примитиви, диваци и варвари.
Те са светли, прекрасни, морални и ведри.
И ведро скандират “Боклуци!”, “Курви!”, “Педеруги!”, “Комуняги!” и “Турци сте!” Така възпитават децата си. Учат ги на гражданско поведение. Така се ставало гражданин, казват.
Те не протестират за цени. А за ценности. Нямат проблеми с цените. А с ценностите.
Те са демократи, другите са примати.
И понеже са демократи, всеки, който е различен и който не мисли като тях е боклук.
Те имат завидни биографии – от 5-годишни свалят комунягите. Те са второто синьо поколение – пощенски код “София-1000″.
Те са децата на онези, които самоубиха десницата с високомерие, а сега плачат, че са непредставени в парламента и чакат раждането на нова, реформирана десница, че да ги представлява. Ще им я направят. Вече я правят – все същите експерти, същите олигарси и същите банки. За да представлява тях – експертите, олигарсите, банките.
Те са децата на “експертите на прехода”. На онези, които току обявяваха свършека на тоя преход; които преди 23 години начертаха демаркационната линия и ни назидаваха: “Свиквайте! Така ще бъде! Ние ще бъдем богати и образовани, вие – бедни и прости! И това е необратимо!”; които загробиха държавата със своята “експертиза”, а сега викат “Ние сме държавата!”
Коя държава? Кои “ние”?
Велислава Дърева
В. Дума
Няма коментари:
Публикуване на коментар