Толкова интересен материал ! За жалост е малко дълъг )::

http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/09/05/2133479_ne_ili_za_silata_ni_da_promeniame_scenarii/
   

Не, или за силата ни да променяме сценарии

1988 г., Чили.
Аугусто Пиночет обявява, че на 5-ти октомври в страната ще се проведе референдум. След 15 години брутален диктаторски режим, по време на който са убити около 3000 политически опонента, други 3000 са "изчезнали" и около 10 пъти по толкова са измъчвани, малтретирани и изнасилвани от тайната полиция на Пиночет, чилийците ще бъдат попитани какво е мнението им за режима. Възможните отговори са два: "Да" или "Не" на още 8 години власт за Пиночет. Анализаторите и до днес спорят
какво е подтикнало генерала да прибегне до подобна рискована инициатива. Някои смятат, че Пиночет го е направил, провокиран от чистотата на своите добри намерения към Чили и че, макар да е допускал известни "крайни" мерки, той дава на своя народ най-демократичния механизъм за оценка на управлението. Другото мнение е, че референдумът се налага поради силния вътрешен и най-вече външен натиск този режим да се легитимира. За разлика от левите тоталитарни лидери в Латинска Америка, Пиночет "играе" с богатите западни държави, това носи икономически постижения на Чили, но създава и ангажименти. САЩ и Великобритания не могат да бъдат приятели на един своеволен зъл деспот. Те имат нужда от гаранции, поне на хартия, че чилийците са свободни и доволни от своя президент. Пиночет вероятно е смятал, че референдумът му е в кърпа вързан. Вярвал е, че мнозинството от хора са му благодарни или се страхуват от неизвестността, от това какво би дошло след него, или са твърде смазани, или твърде дезорганизирани, за да създадат проблеми. Благодарение на тази негова самоувереност, кампанията за "Не" получава по 15 минути телевизионно време всяка вечер в продължение на месец, за да представи своята гледна точка върху режима. На другата страна, извън своите 15 минути, кампанията за "Да" разполага с всички останали телевизионни програми и медийно време, за да разпръсква пропаганда. Никой не предполага, че "Не" клипчетата, пускани късно вечер, биха произвели кой знае какъв ефект у зрителите.
                Но тук идва най-интересното. На какво да заложи кампанията? Първото, което хрумва, са образите на подтисничеството, лицата на жените, загубили своите синове, на насилие, сълзи, мрак. Всичко, което е изобразявал Пиночет за инакомислещите. СТРАХ. Страхът не продава, отсича главният герой във филма "No", посветен на събитията в Чили и наместо това залага тъкмо на обратното.
                 Мъж чете книга със сериозно изражение на лицето, отдолу излиза надпис "Господине, какво бихте казали на един диктатор?", мъжът поглежда втренчено в камерата, с лека усмивка се озърта наляво, после надясно и внезапно се изплезва, а на езика му пише "Не". Танцуващи деца, пеещи песни жени, усмивки, оптимизъм. На пръв поглед клиповете изглеждат нелепо за зрителя днес. Но те постигат невъобразим ефект в една държава, парализирана от страх, в която хората излизат от вкъщи и повече никой не чува нищо за тях, където деспотизмът не само не е критикуван, но е закрилян от международната общност и няма никакви възгледи отнякъде да дойде помощ.
В такава среда най-голямата опасност е хората, получили неочакваната възможност да кажат "Не!", просто да не идат да гласуват... от страх. Разбира се, редица други фактори предопределят изхода от вота, опозицията се организира, международният натиск се засилва, армията започва да се колебае. Но кампанията е тази, която работи върху отделните хора, тя изолира болката, оставя равносметките за по-нататък и с позитивни образи провокира положителни емоции у зрителите, вдъхва им увереност, че имат право да получат нещо по-добро и изцяло залага на вярата в бъдещето. В нощта на 5-ти октомври резултатите заварват Генерала неподготвен, случва се доскоро немислимото – около 55% от гласувалите 7 милиона чилийци събират смелост и казват: "Не, Пиночет!".

25 години по-късно, на другия край на света

       "Плачете приятели, плачете за нашата мила България!", това е написал мой познат във Фейсбук. Евгени споделя на стената си статия, която разказва за приетите изменения в бюджета. Емитира се дълг от 1 млрд. лв. Много хора са докарани от страната в София с партийни автобуси, за да подкрепят поквареното правителство. Само 2 месеца по-рано това правителство е предложило съмнителен медиен магнат с неясен произход на средствата за председател на държавната сигурност. Последвали са куп други нелепи до обидност назначения. Платени коментатори шестват из вестниците и телевизиите. Виждам статуса точно след като съм изгледала филма "No". И, въпреки че има поводи за лошо настроение, за пореден ме хваща яд на този тип говорене, отличителният белег на българите. Този мой познат Евгени има добро образование, работа, семейство и въобще е типът човек, от когото, независимо в коя държава се е родил и живее, би трябвало да тръгне инициативата за позитивна промяна. "Плачи", ми казва той. "Плачи и страдай, задето всичко в България е толкова ужасно и никога няма да се оправи." Извинявай, Евгени, ама сега не ми се плаче. Стига сме плакали, по дяволите. Време е за малко позитивизъм.
                 Оказва се, че политическото говорене е разделено на две. Едните са четирите партии в Парламента, "лошите", статуквото, издигнати с парите на богати бизнесмени с едничката цел да ги направят още по-богати, барикадирани зад популистка риторика, неизпълними социални идеи и продажни медии. Другите са онези, които протестират масово и впечатляващо вече два месеца и половина. Най-честата критика на първите към вторите залага на негативното и на страха: "Хубаво, ще подадем оставка и после какво, някой още по-лош ще дойде." А какъв е отговорът на вторите? Почти толкова негативен - "Плачете". Манипулират ни с платените си медии, завличат ни с дългове, перат парите си пред нас, правят хората още по-бедни и после им е още по-лесно да се възползват от тях, подменят истината. "Плачете"? Да, Евгени, негативното често има по-бърз ефект у четящия, но не и дълготраен. Активните хора в България днес, като теб, Евгени, влизат в капана на тази критика, като най-често й отговорят с негативизъм. Превръщат се в онези, които отричат, мотивират емоции у хората, залагайки на страховете им, карайки ги да се самосъжаляват, плашейки ги с бъдещето. Но това няма как да бъде градивно. Хора, които живеят животите си, изпълнени с вътрешна неудовлетвореност, са нещастни. И въпреки че негативното произвежда реакция, то не произвежда прогрес. До какво би ни докарало - в един момент да паднем и да се задушим от воплите на самосъжалението поради това, че личности като Мая Манолова и Делян Пеевски управляват животите ни?
"7000 километра, 6 държави, няколко полудържавички, две планини и един извод - България изобщо не е лошо място за живеене", това пък го написа един приятел, след като обиколи планините около Турция, Грузия и Русия този август. Мисля си, че част от проблема ни се крие в това, че като пътуваме, все е на запад - я екскурзия в Париж, я някоя бригада в Щатите. Сравняваме България с това и се комплексираме. Рядко някой ходи в държави, в които наистина нищо не е наред, а на никого извън тях не му пука. Ако го правехме по-често, щяхме да разберем, че България всъщност изобщо не е толкова зле и това, което й трябва е повече самочувствие у хората. Самочувствие ежедневно да залагаме на политиците си критериите на Европейския съюз, без комплекси, че не сме идеални, а с ясно съзнание за правилно и неправилно. Да, прав си, Евгени, някои хора нямат пари да пътуват никъде. Нека сега обсъдим автобусите, в които май се корени твоят песимизъм. Да, тези хора бяха натоварени на партийни автобуси, по всяка вероятност те са лесно манипулируеми поради своята бедност и необразованост. Да, те послужиха за показна демонстрация, с цел да дескредитират теб като твърде презадоволен, за да имаш право на мнение. Да, те бяха използвани от страна на БСП, една псевдосоциална партия, слугуваща на хора като Делян Пеевски ("Или гласуваме Пеевски, или кабинетът пада"). Но не партии, позволяващи си подобни долнопробни действия ще накарат тези хора да се чувстват значими, не те ще ги накарат да повярват в себе си, а оттам – и във възможностите да променят средата около себе си? Те ще ги потискат, за да ги използват и изстискват докрай.
                       И да, доста е тъпо хората в София, които имат достатъчно добър живот, за да могат да формират собствено мнение и които не разчитат на "случаен превоз", да им се подиграват, още повече да ги мразят, но и да ги съжаляват е ужасно. Съжалението, макар и често инстинктивно чувство с нищо не помага. Алтернативата му е разговор. И тук идва оптимизмът. Тези хора съществуват и именно появата на автобусите в София провокира разговор за тях. А да говорим за проблемите в обществото ни, това е единственият път към разрешаването им. Тези проблеми са твоя работа, Евгени. Не съжалявай хората. Мисли, например, за учителите и за реформите в образованието, които само ти можеш да изискаш от управляващите. И се радвай, защото всичко, което се случва от юни насам е позитивно. Откакто демокрацията се е възцарила по нашите земи, правителствата на България летят все по-надолу, като това последното безспорно стигна дъното и поради падението си е на път да създаде едно структурирано, безкомпромисно, модерно гражданско общество.

Общуване

Хората днес общуват помежду си. Кога преди, Евгени, си се оказвал на едно място с всичките си приятели? Кога си имал възможност да ги запознаеш, независимо от възрастта и интересите им? Кога родителите ти са ставали приятели с Жоро от гимназията, а той - с инструкторката по йога, а тя - с учителя ти по география, а те - с изследователката от онова НПО и то - само по силата на общите си политически възгледи? Кога последно всички тези хора открито са говорели за политика, помежду си, ежедневно, с мейли, в социалните мрежи? Мрежи, да, мрежи от твоите хора, които вече се познават, които дори са приятели. И които действат заедно. Нима това не е кошмарът на статуквото, Евгени? Кога последно сериозното политическо говорене за бъдещето е било куул? Ами какво ще кажеш за Волен и тъпите му идеи, надъхващи омраза? Волен, който се превърна в антиреклама на фашизма дотолкова, че за пръв път масово хората се подиграват с идеите му. С продажното си и лабилно поведение, той легитимира антинационалистическото говорене от хора, които преди биха се страхували да не бъдат обвинени в предателски възгледи. Това не мислиш ли, че е хубаво, Евгени? Още ли ти се плаче? Ами всички онези хора, които с любителските си камери се превърнаха в медии? И ти сега ми казваш да плача, защото бъдещето е несигурно. Бъдещето зависи от нас, Евгени. И ние сме тези, които можем да го променяме. Каквото и да ти казват хората наоколо, никоя неправда не е непоправима. И ако не ти харесва примера на Чили, чуй този на Мартин Лутър Кинг: "Тъмнината не може да прогони тъмнина; само светлината може да го направи". А неговото време е било доста по-тъмно. Противодействието на страха е да излезем, да изразим мнението си, да търсим и намираме информация, а междувременно да се усмихваме. Правим го. Тези, които трябва да се страхуват, в момента са в Парламента. И както виждаме, страхуват се – колкото по-широка става зоната с железа и полицаи около Парламента, толкова по-близо сме ние до успеха. По-силни от всякакви конспиративни теории, от мръсни пари и корумпирани политици, от Русия, хората просто излязоха на улицата и отмениха едно назначение. А дотогава - някой някъде е допускал чудовищната мисъл, че такива номера биха минали в България. Имаме силата да променяме сценарии. И да, Евгени, стига да я потърсиш, ти имаш информация, която те прави силен. Можеш да я споделяш и тя може да стига чак до Ню Йорк Таймс, оттам да провокира реакция в Германия и след това външният ни министър с нелепите си изказвания да се оказва в изолация. Благодарение на теб. Така че, снимай, Евгени, снимай, разконспирирай всяка лъжа, шервай, превеждай на английски всичко, което ти се струва скандално. Но не плачи. Безсмислено е. Достатъчно плакахме, хленцахме, мрънкахме. Сега ни е време за промяна - нека Станишев, Орешарски, Местан, Сидеров поплачат малко, заедно с Цветан Василев и Делян Пеевски, с Бареков, Емил Димитров и Мирослав Найденов, заедно с Борисов и всички, които мислят, че могат да се възползват от песимистичната ни пасивност и от страха за бъдещето до безкрай.
Това лято дойде, за да им го каже. Не могат. Хубаво, Евгени, лятото свършва, идва есента, но и тя има нещо за казване. Все още не могат.

Не!