Става дума за футбол, но не съвсем. За гадният свят в който живеем.

"Много велики истини са били в началото кощунство." - Джордж Бърнард Шоу (ирландски писател и драматург)

http://www.donbalon.eu/exclusive6179.html
Преди няколко дни един коментатор на „Файненшъл Таймс”, не задължително трибуна на пролетариата, се питаше дали вече не е дошъл часът да бъде върната „гилотината на Робеспиер” за големите банкери. Той не говореше
съвсем насериозно, предполагаме, но гневът му към онези, които продължават да получават обществени субсидии, за да продължат да печелят неприлични суми, накърви розовите страници на уважавания английски вестник. Политиците от демократичните страни с благосклонната пасивност на тези, които гласуват, са се предали пред „божественото право”, което са си приписали банкерите, констатира авторът, победен.
Гражданско бездействие и пасивност виждаме също и към наглостта и измамите на аристокрацията, която контролира света на футбола. Нищо ново под слънцето, но това, което видяхме тази седмица в случая с Хосе Мария дел Нидо, бивш президент на Севиля, показа с необичайно ярка светлина безочието на тази привилегирована прослойка. Дел Нидо, както е добре известно, бе осъден на 7,5 години затвор за присвояване на обществени пари. Но тъй като неговата прослойка смята, че е над законите, мнозинството от президентите на клубовете от Примера дивисион заедно с тези на Професионалната лига и на Испанската футболна федерация излязоха с общ призив да бъде опростен гореспоменатият Дел Нидо.
Има една английска фраза точно за този феномен: чест между крадците. Можем да предположим, че ако от някой от тези господа президенти отнемат някой и друг милион евро насред улицата, едва ли всички те ще се обединят, за да поискат милост за грабителя. Обаче когато те са тези, които крадат, тогава се възцаряват милосърдие и състрадание. Както и големите банкери, които не считат, че правилата на играта, които се прилагат към обикновените смъртни, са приложими към всички. Един е законът за простия гражданин, а съвсем друг – далеч по-отстъпчив, по-снизходителен, за тях самите.
Много нашумял бе тази седмица случаят със Сандро Росел и мошеничествата, в които се предполага, че се е замесил като президент на Барселона, за да купи бразилския играч Неймар. Беше голяма новина най-вече защото той подаде оставка, нещо изключително необичайно за някой, който заема властови пост в Испания. Но за никого не е тайна, че нито Росел, нито Барселона са единствените, които предпочитат да действат в пълен мрак, когато трябва да се купуват футболисти.
Алекс Фъргюсън, бившият треньор на Манчестър Юнайтед, разобличи в последната си автобиография паразитизма на агентите на играчите, онези, които смучат шампанското, в което се къпе футболната действителност. Напълно основателно. Агентите живеят в тази мътна, сива зона, където се осъществяват операции като тази за младия Неймар. Благодарим ви, сър Алекс, че ни обърнахте внимание. Но неговите възмутени коментари са най-подходящи, за да се привлече вниманието към показното лицемерие на кастата, на която самият той принадлежи. Защото, както е добре известно и както Би Би Си разобличи до последната подробност преди години, сър Алекс има един син – Джейсън, който притежаваше агенция за футболисти. Шестима от които бяха купени от... кого? От Манчестър Юнайтед. Тоест от неговия собствен баща.
Тези хора са толкова опиянени от властта и от парите, толкова заслепени от безчестието, в което са затънали, че със сигурност вече дори не виждат, че обитават един свят на крещяща аморалност. Както тези от ФИФА, чиито легендарни ужасии достигнаха до своя апогей с гротескния случай със световното, което решиха да отпразнуват по терените на Катар.
Лъжите, злоупотребите, ексцесиите, роднинското облагодетелстване са в реда на нещата, но както и в случая с банкерите, ние се покоряваме и подчиняваме. Ще покрещим малко, както и в този материал, но накрая нищо няма да се промени. Е, да, онзи господин, който прати Росел пред съда, успя, но кой ще замени президента? Неговият помощник. Системата остава непокътната. Солидарността на президентите с Дел Нидо показва, че те не са пожелали да се вслушат в нито едно послание, че начинът, по който се вършат нещата, няма да се промени. Ще продължим да ходим на стадионите, ще купуваме фланелки, ще гледаме мачовете по телевизията. Няма да има протести. Няма да има бойкоти. Защо? Защото футболът е опиум за народа и докато продължават да ни го доставят, мнозинството предпочита да гледа встрани. Гилотината ще трябва да почака.